Вместо или вместе: за шансовете на българската литература в превод | Ruritania Press

Наскоро ми разказаха следната история. Един български културен институт полагал усилия да бъде издаден на немски един български писател – да го наречем Стоянов. След доста бъхтане се намерило заинтересовано немскоезично издателство, което обаче сметнало за разумно първо да се допита до един немскоезичен писател от български произход – да го наречем Драганов. И му дало книгата да я рецензира.

Драганов излязъл с отзив, че книгата на Стоянов е много претенциозна, сложна, и не би представлявала интерес за немскоезичния читател. Предложил вместо Стоянов да бъде преведен и издаден друг български писател – да го наречем Петканов.

В интерес на истината, Петканов не е по-лош писател от Стоянов. Може би всъщност е по-добър. Във всеки случай двамата са много различни. И писането на Петканов може да бъде сравнявано с това на немскоезичния Драганов, докато Стоянов пише съвсем иначе.

Тъкмо това е първият проблем. В случая Драганов проявява амбицията да определя какво от българската литература ще се превежда на немски и какво – не. Произведен в специалист по съвременна българска литература поради едничката причина, че родният му език е български, Драганов решава, че ще препоръча автор, който му допада, вместо онзи, който не отговаря на собствените му вкусове. От тази работа остава известен кисел вкус в устата, идващ дори не толкова от действията на Драганов, а от усещането как се задвижва една книгоиздателска машина, която възнамерява да създава на българската литература определен облик – от българските автори се очаква да пишат за бедни, унизени и оскърбени неудачници от задния двор на Европа, които мечтаят някак си от задния двор да прескочат в кухнята. Ако някой пише за други работи, той не би представлявал интерес за читателя в хола, така поне се твърди.

Другият проблем е в избора на Петканов вместо Стоянов. Не издавайте този, издайте онзи. Това послание често се наблюдава и във видоизменената си форма: не издавайте този, издайте мен. Тук е твърде лесно да се привиди прословутата българска завист и склонността да се прецаква сънародника в чужбина. Според мен по-скоро става въпрос за неразбиране как работи в световен мащаб пазарът на преводна литература. Той не работи на принципа вместо, а на принципа вместе - заедно. Един самотен български автор на лавицата в книжарницата наистина не представлява интерес – не повече от самотния словашки, белоруски или камерунски такъв. Малцина читатели без специален интерес към съответната страна биха посегнали към него. Но една лавица, на която има десет книги от български автори, би стояла доста различно. Говорим за механизма на вълната, в която всяко преведено заглавие тегли останалите – вместе. Това се случва например в последните години с индийската литература в световен мащаб. В България, при все мижавия пазар, може да бъде отчетено подобно явление със скандинавските автори. Масираните преводи на произведения от тези страни създадоха някаква ниша. Ако вече си чел Ларш Собю Кристенсен, някак си подхождаш с повече доверие към Петер Хьог. И дори самото визуално присъствие на „Милениум" на Стиг Ларшон ти създава усещането, че „тези скандинавци" може би си струват.

Но докато българските автори (пък и чуждите издатели) предпочитат принципа вместо пред принципа вместе и си правят един на друг сечено, трудно сред немскоезичната или която и да е публика ще се създаде усещането, че „тези българи" си струват. И преведената книга на Петканов ще стои екзотично на лавицата. Facebook